Бог?

Вярваш ли в бог?  

Е, и след 20 години помъдряване, пак няма да мога да си обясня как ми хрумна тоя въпрос. С Каролина живеехме вече около две щастливи седмици в общежитието, достигайки не само до онова ниво, където никой не пречи на другия, а и до финия момент, в който, все още плахо но с ясното съзнание, че риска трябва да се поеме, започнахме да имаме общо пространство. Имам предвид тия съвсем дребните неща, дето могат да ги забележат само непознати един на друг хора, попаднали в неизбежното обстоятелство на съвместно съжителство – оставяне на четките за зъби една до друга, консенсус относно аромата на тоалетната хартия и (!) ползване на чуждата, т.е. не твоята си собствена, чаша. Та насред прекрасната ни идилия, така както си седяхме с гръб една към друга и лица магнитно привлечени към лаптопите, тя вероятно четеше някой чешки автор, а аз скролвах стената във фейсбук (забележка – по това време Каролина нямаше фейсбук), аз изцепих тоя въпрос. Не ни е липсвал разговор, съвсем не. Не, не ми беше скучно и не, нямаше никакви социологическо-изследователски подбуди във въпроса ми. (Доколкото е възможно на социолог да няма социологически подбуди в някое свое действие.) Всъщност, не мога да преценя точно от какво значение е същността на питането. Но попитах.

Около месец по-късно ни дойде гостенин – натурален чех, до 16тата си година живял в Америка, колкото да усвои перфектния акцент на янките и интелигентното им плиткоумие, което отваря много врати в модерния живот. С една широка усмивка и ясно тренирано българско произношение ми каза „здравей, как си“ и веднага след стандартните любезности и уточенението, че чаят ще е черен, ме попита „ти си православна, нали?“. Много интересно ми стана, хем очевидно убеден, хем пита. Чисто животинският инстинкт за самосъхранение ме накара да кимна в съгласие, вместо да се впусна да обяснявам, че реално съм по-близо до понятието атеист, но реших да не рискувам анатемосване в хубавия слънчев следобед. Не за друго, щеше да разстрои атмосферата, която и без това висеше на косъм държан с две ръце от Каролина. Духът на Великата схизма от 11ти век между римокатолическата и източноправославната църква очевидно все още броди из Европа (заедно с оня другия, но за срещите с него – друг път) и се беше настанил удобно в стаята ни, очаквайки венозно вливане на религиозен спор. Да, ама не. За част от секундата си припомних всички прочетени от мен приканващи към мир и баланс редове от Библията, Корана, илюстрованата йога-енциклопедия на тати и речите на Петър Дънов, усмихнах се и заслушах дългия разказ за приключенията на нашия гост в България, в който осем пъти извън контекст беше акцентирано върху Факта, че той е католик. Супер, помислих си, ето до какво води липсата на мастурбация. Впрочем, не мога да отрека ораторските способности на събеседника ни. Разказваше увлекателно и с естествена артистичност, малко повече жестикулиране и искрена изненада за час и петдесет минути обясни случай на измамен в сделка за български имот чужденец. Два пъти.  Та значи и на благочестивите вярващи им се случва да получат съдбовен шамар. И по другата буза. Трогателно.

Ако някой ми беше казал преди да дойда в Чехия, че има реално и осезаемо разделение между православие и католицизъм, чисто и просто не бих повярвала. Първо – нали и едното, и другото е християнство; второ – имам приятели и познати католици, без това да е характеристика, която без конкретен повод бих използвала изобщо в мисленето за тях; трето – за последен път бях ходила на църква на Великден преди шест-седем години и религиозните ритуали, до които имам досег са боядисването на яйца и житото на леля по задушниците. Изведнъж всичко, цялото минало, настояще и бъдеще, бива сведено до въпроса „православна ли си?“. Какво да отговаря? Чувала съм този въпрос вече около десет пъти, но винаги ме стъписва. Случи ми се да отида на неделна църковна служба през последното ми пребиваване в Полша и колкото и да мисля и да анализирам не се получава. Хора се събират редовно за да си напомнят чрез практики на навика, че вярват в нещо. Много добре за тях, нека продължават.

Ама не на мене тия. Когато попитах Каролина дали вярва в бог, все още не бях наясно как стоят нещата и че освен в Исляма и другаде има такова нещо като действителна религиозност, в която хората съобразяват ежедневието с предписанията на вярата си. Надявам се, че изясних невиността и невежеството зад въпроса, учудването и мнителността пред него и неведението на двете страни една за друга. Отговорът, който получих, сигурно цял живот ще ме кара да вярвам в самото вярване:

Зависи. Какво наричаш „бог“?